ВСТЪПИТЕЛНО СЛОВО

на

Председателя на Църковното Настоятелство

Г-н Борис Иванов

По случай Патронния Празник на Църквата

11-ти май'2003

Уважаемо Ваше Високо Преосвещенство Митополит

Йосиф,

Уважаеми Отци и представители на църковните ни

общини,

Уважаеми Дами и Господа,

И днес по примера на последните няколко

десетилетия, сме събрани отново за да отпразнуваме

заедно Патронния Празник на нашия храм - Денят на

Светите Братя Кирил и Методий.

Преди да започна моето кратко слово, искам да

изразя благодарност и признателност от името на

Църковното Настоятелство към всички родолюбиви

сънародници и приятели, които предложиха щедро

своята любезна помощ за организирането и

провеждането на това тържество.

За Светите Братя, чийто Светъл Ден празнуваме днес,

бих помолил да говори Дядо Владика (тъй като е в

неговата компетентност), за да изтъкне огромното

значение на тяхното свято дело, като просветители

и създатели на славянската писменост и българска

книжовност още преди 12 века.

На днешния голям празник искам да привлека

вашето внимание към едни стари, но още живи

спомени, за християнската и обществена дейност на

онези скромни емигранти, на чиято щедрост и

родолюбие сме свидетели днес.

Преди близо 100 години, в началото на миналия век,

млади хора напуснаха поробения си роден край

Македония и с багри от Царство България емигранти

пуснаха, както винаги се твърди временни корени в

тукашния свят.

Млади хора, които носеха в себе си майчината вяра,

понеже бяха кръстени в нея, а така също и борческия

и революционен дух на своите сънародници за

свободата на родният им край.

Млади хора, с високо национално и обществено

самосъзнание че принадлежат на едно древно и

славно поколение.

Далновидни младежи, които осъзнаваха, че за едно

реално обществено съществуване е необходим

народен дом, където тяхната родна реч и вяра да

бъдат съхранени.

Дом на българската реч и култура, дом където братя и

сестри, близки, приятели и съселяни да се събират, за

да обменят старокрайски новини, дом, където

фамилии, чеда и внуци да бъдат част от тяхната

преселена общност.

Бяха дошли сами като фиданки, сключиха

християнски бракове, създадоха чеда, големи

фамилии...

И решиха!

В 1910 година тези скромни емигранти поеха

безкористно обществения си дълг и учередиха

църковната ни община.

Нямаше хвалебствени личности между тях, които да

твърдят че ще градят църкви, понеже съзнаваха че

тухли и вар градят само сгради, а хора като тях

създават духовни храмове.

Към всеки църковен храм имаше и зали със сцени,

където театрални представления на роден език бяха

част от ежедневния им живот. Танци, хора и хорови

изпълнения им напомняха за роден край и традиции,

а младите им поколения отрасваха закърмени с

любовта към това далечно, но скъпо, родно

наследство.

И днес и за в бъдеще, когато празнуваме нашия

Патронен Празник, нека смирено да благодарим на

тези скромни наши предшественици.

В знак на голяма ни признателност към това

безценно наследство, което те оставиха за нас и с

пожелание тяхното дело да се предава на новите

поколенията и да живее във вековете, нека чуем

"На многая лета".