Тукъ по
страницитѣ на Нова
Македония и Македонска
Трибуна ще
намеримъ
сили да
публикуваме изповѣдта на
Виниаминъ
Тошевъ
познатъ въ
БЮР Македония
подъ името
македонскиятъ
ФАУСТЪ или Вѣнко
Марковски.
Редкаторитѣ на горнитѣ WEB Sites не
правятъ
никаква
редакторска
намеса.
Дали
българите от
Македония иматъ своя
собствена
история?
Българската
държава бе
създадена
през 681
година от
Аспарух, 681
година с дата
от съдбоносно
значение за
България; тя
е началото на
летоброенето
й. В годината 865,
при владичеството
на княз Борис
I, българите
приеха християнството,
а в 893 година се
състоя събор
в Преслав,
гдето бе
взето решение
от
историческа
важност:
гръцкият език,
дотогава
официален за
държавата, за
българската
църква и
училищата, да
бъде заменен
със славянски
език.
Епохата
на княз Борис
I и след него бе епоха
на формиране
и развитие на
българо-славянскта
народност,
асимилира не
само Аспаруховите
прабългари,
но също така
и някои остатъци с
тракийско-римско
и елинско потекло.
Извършена бе
пълната и
природна
асимилация
на
Аспаруховата
дружина в
славянобългарска
народност,
държава,
църква,култура.
Славяно-българската
народност
показа
забележителна
животоепособност
през вековете
и
изключителна
устойчивост
срещу всякакви
превратности
на историята.
Тенденцията
на Византия
обаче да
елинкзира
българската
народност
.продължаваше.
С цел да премери
ръста си с
влиянието на
католическите
германски
държавни и духовни
фактори във
Великоморавската
и в някои
други
славянски
земи, както и
с политиката
напапството,,
Византия
изпрати
блатята
Кирил и
Методий не в
България, а
във
Великоморавското
княжество. Азбуката
и
писмеността,
създадени' от Кирил
и
Методий,'получиха
международна
славянска
задача и
значение,
които
съвпадаха
със стратегическите
задачи и с
тактиката на
Византийската
империя и
духовни сили.
По-нататък.
Великоморавското
княжество бе
разгромено и
делото на
Кирил и
Методий също
така бе
разгромено.
Техните
преки ученици
Климент, Наум,
Сава и
Ангелари
подириха
подслон в балканските
славянски
земи. Именно
в България
Климент и
Наум отидоха
при княз
Борис. Те изиграха
историческа
роля в живота
На своето
отечество
България,
създавайки
двете прочути
школи:
Охридската и
Преславската.
Византия
обаче беше
непоколебима
в своите намерения.
Тя е упорита,
последователна,
непримирима
и неотклонно
провежда
своята определена
линия: елинизация
на
българския
народ.
Назначаването
на Теофилакт
в края на XIв.за
охридски
архиепископ
преследва
същата цел.
Погрешно е да
се мисли, че
други
съображения
са движили
императора и
патриарха в
това направление.
В лицето на
Теофилакт те
и двамата са
виждали една
от
най-образованите
личности на
времето,
най-способен
управител,
който може да
уреди
погърчената
вече Охридска
архиепископия
и да сложи
здрави основи
за
елинизацията
на
българския
народ.
Гръцкият
език към него
време е
владеел в българската
Църква,
навсякъде из
България се е
служило по
гръцки и
всички
български училища,
основани от
учениците на
Климент, били
закрити.
Изправя се
обаче
непроходима
пречка по
пътя на
пълната
елинизация
на българския
народ -
съществуването
на българска
книжнина и
език. И
главната
задача на
Теофилакт, на
този
чувствителен
грък, родом
от гр. Еврип
на остров
Евбея, е била
да подготви условията
за
унищожението
на
българската книжнина
и език. И ето
че той се
захваща да напише
жития на
славяно-българските
светци на
гръцки -
Житието на
св.Климента
Охридски и
Житието на
15-те
тивериополски
мъченици са
плод на- тази
неотклонно
преследвана
от него цел.
При
написването
на двете
жития Охридският
архиепископ
е ползувал и
заимствувал
от
пространните
славяно-български
житиета на
св.Кирила и
Методия, тъй
наречените
Панонските
житиета,
после
сказанието за
княз
Борисовото
покръстване,
старото първообразно
житие на
св.Климента,
написано от
неизвестен
негов ученик,
исторически
материали из
българската
история и т.н.
Старанието, което
е проявил
Теофилакт,
недвусмислено
разкрива
преследваната
от нето цел.
Като поласкае
националното
самолюбие на
българите чрез
славата на
тяхното
бурно минало
и превърне в
развалини
паметниците
на старобългарската
книжнина, да
накара
паството си
да слуша и
чете на
гръцки език
за живота и
делата па
своите
светии и така
завинаги да
забрави
родния език,
който
изисканият
ромеец нарича
варварски.
Примера
на Теофилакт
е последвал
Димитрий
Хоматиан.
Въодушевен
от идеите на
своя предшественик
за
елинизация,
Хоматиан е
написал също
така на
гръцки език и
със същата цел
така
нареченото
Кратко
/проложно/
житие на
св.Климент.
Димитрий
Хоматиан
ползува
известното
житие на
Теофилакт, но
прибавя
някои нови
съобщения за
св.Климента.
Съобщенията
Хоматиан е
черпил от
по-стари
източници и
от
охридските
поверия за този
светител.
Упорита
е Византия.
Обаче
упоритостта
й допуска
възможни
колебания,
защото зад
нея стои
авторитетът
на една
цивилизация.
Но
съчинителите
на така
наречената "Историйа
на
македонскиот
народ"
притежават
по-голяма
упоритост от
упоритостта
на Византия и
не допускат
нито за миг
възможни
колебания,
защото зад
тях стоят пясъчни
кули и
ветрове,
събирани по
разни
кръстопътища
и в незнайни
часове. За
тях
историята
като исто рия
съществува
дотолкова,
доколкото тя се
занимава с
"македонци"
и
"македонски
словени".
Всяко
явление, щом
е станало в
Македония, те
бързат да го
.облекат в
дреха на "македонски
словени" ,
"македонци",
"с.таромакедонски".
За тях не е
важно
историческото
определение
на дадено
явление.
По-важно е за
тях тяхното
разсъждение
и мнение върху
дадено
историческо
явление.
Ето
как
обясняват
появата и.
ролята
набратята
Кирил и Методий.
В така
наречената
"Историйя на
македонскиот
народ” те
пишат:/1/”во славистиката
и
историческата
наука постои/съществува/
мислеиье
дека во
Византийа кон средината
на IX век се
вршени
подготовки
за создаванье
словенска
азбука и
писменост и дека за
та работа
можело да
бидат
ангажирани познатите
византийски
учени лугье и
мисионери Методийа
и Константин,
кои, како
солунци, го знаело
словенскиот
старомакедонски
йазик” Малко по-нататък:
"Според.по-голомиот
дел од научниците,
Кирил
найпвин йа
составил
глаголицата, има.доста
научници, кои
мислат дока
кирилицата е прва
словенска
азбука, а има
и такви мисленьа
/мнения/ дока
обете азбуки
Кирил ги составил
едновременно.
помощта на
овие азбуки и
служейки е со
словенскиот
йазик, старомакедонскиот,
што ие добро
го знаеле
бракьата
Кирил и
Методийа,
здигайки го
македонскиот
говор од
Солунско на
тепен на прв
книжовен
словенски
йазик, ги
превело
нужните
богослужбени
книги, при
што йа ористеле,
секако, и
помошта на
некои
помощници,
ученици,
добри
познавачи на
старомакедонскиот
йазик.
Разбираньето
на овой
старомакедонски
йазик не
можело да
представупа^некаква
особена
тешкотийа ни
за другите словенски
племиньа,бидейки
во тоа време
уште не
постоеле
значителни
разлики
мегьу словенските
говори, како
што е оа
случай денеска.
Откако
ги
подготвило
потребните
преводи, византийските
мисионери
Константин и
етодийа, со
групата
ученици,
отишло во
Велика Моравииа,
каде што йа
започнало
свойата
дейност, на
организираньето
просвета на
словенски
йазик и
богослужба
со употреба
на словенскиот
йазик, койшто
им бил
разбирлив на
Великоморавците.
Поната е
доста добро
судбината на ака
наречената
моравска
мисийа -
низата перипетии
низ кои
минала таа,
успесите,
прогоните, за
да й дойде
крайот по
смъртта на
нейзимите
водачи
Константин
/Кирил/ в о 869 и
Методийа во 885
година.
По
смъртта на
водачите на
моравската
/мисийа
настанале
тешки денови
за
словенската огослужба
и просвета и
за учениците
на
солунските
бракьа. Дел
од овие
ученици биле
продадени
како робови,
позначашште,
мегьу кои
снагьаат
Климент, Наум,
Ангеларийа,
биле
изгонени од
Велика Моравийа,
а за
поголемиот
дел от
учениците изворите
ништо не
говорат.
Иако
дошло до
нропагьанье
на.моравската
мисийа,
последиците
од неа биле
од епохално значенье
за йдниот
културен
развиток на словенските
народи: Останала
словенската
азбука, копа
понатаму йа
користоле
поголемиот
дел од
словенските
народи,
останал
словенскиот
книжовен
йазик,кой,
исто така,
долговреме
се користи од
многу
словенски
народи, й, на
крайот, останале
найзначайните
ученици на
солунските
бракьа:
Климент,
Наум,
Константин
Презвитер /Преславски/,
кои го
продолжиле
делото на
великите
учители, во
околности
што биле
поволни за
развойот на
словенската
писменост и богослужба.
"По-нататък
пишат: "Во
групата од
найпознатите
словенски
учители што
биле изложени
на тешки
прогони и
малтретираньа
се наогьале
/намирали/
Климент,
Наум, Ангеларийа.
Нив
латинско-германските
свештеници
ги изгониле
од главниот
град на
Велико Моравийа
на юг, кон
Балканот, кон
Бугарийа.
Спуштайки
се на юг,
словенските
учители пристигнало
во
бугарската
држава и кай
бугарскиот
кнез Борис,
кой знаел
добро да ги
пречека и да
ги йскористи
за потребите
на ширеньетона
словенската
писменост и
богослужба
во
новоосвоените
области од Византийа,
во
Македонийа.
Ставайки
му се на
располаганье
на бугарскиот
кнез, Климент
бил упатен за
учител во
областта
Кутмичевица,
што зафакьала
дел од
денешните
гранични
области на
Йугославийа,
Албанийа.и
Грцийа, со
главните места
Девол,
Главишща и
Охрид.
Добивайки
можност да ги
разгрне
своите
учителски
способности,
Климент
успеал во
текст на
дваесет и три
години /како
учител во
Кутмичевмца
до 893, а потоа
епископ во
областта
Велика, до
крайот на
свойот живот,
916, во Охрид/ да
издигне во
описменуваньето
на голем брой
лугье,
свештешщи и
учители, чий
брой оди до
околу 3500 и да го
воведе до
богослужбата
словенскиот
йазик, со кой
говорел
големнот дел
од
населението
на овие
области.
Распредевувайки
ги своите
ученици
областите
Кутмичевица
и Велика, той
успеал овие
области на бугарската
држава да ги
издигне на
найвисоко просветно
ниво.
Освен
со
просветителска
и верска
работа, учителот
и епископот
словенски
Климент Охридски
за сето /цяло/
време на
свойо живот се
занимавал и
со
писателска
работа..
Климент
Охридски е
првиот
оригинален
словенски и
македонски
поет, беседник
и.просветител.
Той работел
за збогатуваньето
на
пайстарата
старомакедопека
книжевиост с
о преводи од
грчки йазик и
со
оригинални
творби.
Биограф от
негов Теофилакт
за тоа
оставил низа
податоци
/данни/.
По-нататък
съчинителите
отбелязват,
че: "Вториот
Климентов
биограф,
охридскиот
архиепископ
Димитрий
Хоматийан, на
Климента му
йа препишува
заслугата за
создаваньето
на една нова
азбука, полна
за пишуване
од таа што йа
создал Кирил.
Во науката се
поделе мисленьата
в о поглед на
ова
укажуванье
на Хоматийана."
Човек,
като чете
разсъждения
и заключения от
подобен
характер за
събития и
личности, които
отдавна са
станали
принадлежност
и собственост
на човешката
култура,
неволно се
запитва:
разполагат
ли
съчинителите
на така
наречената
"Историйа на
македонскиот
народ" с
нужната
духовна
способност и
могат ли да
посочат
точно
изворите, от
които черпят
"сигурните"
съобщения за
несигурните
понятия като
"македонски
словени", "старомакедонски
йазик",
"старомакедопека
книжовност."
Може
би черпят
сведения от
Теофилакт,
този
изтънчен
ромеец, който
се ужасява
от
българското
паство в овчия
кожуси? Този
чужденец не
може да бъде
обвинен, че храни
хубави
чувства към
българската
народност.
Този
чужденец е
могъл, да
речем, на. времето
си да
провъзгласи
българите за
"македонци",
"македонски
словени". Но
виновен ли е
той, че.търсената
сега билка
"македонски
словени" не е
успяла да
завладее
неговата
заинтересованост?
За Теофилакт
както
понятията
"македонци"
и
"македонски
словени", така
също и
понятията
"старомакедонски
йазик" и "старомакедонска
книжнина" са
неизвестни.
За него
славяните в
Македония са
българи, както
и Климент
Охридски,
великият син
на Македония,
е българин,
който е успял
да
"воведе до
богослужбата
словенскиот
йазик, со кой
говорел
големиот дел
од населението".
За Теофилакт
и
"словенскнот
йазик", за
който говорят
съчинителите,
че Климент е
успял да "го
воведе во
богослужбата",
е определен български
език. В
житието на
Климент
Охридски за
Кирила и
Методия
Теофилакт
казва: "Понеже
славянският
или българският
народ не разбирал
Писанията,
изложени на
гръцки език,
светците
смятали това
за най-голяма
загуба и
намирали
основание за
своята
безутешна
скръб в това,
че Писанията
светклникът на
Писа-нията не
се пали тъмната
страна на
българите..."
Може
би те.черпят
сведения от Житието
на св.Кирила,
известно на
науката с име
"Успение
Кирилово", в
което се
говори за кръщението
на българи от
Кирила
на.река
Брегалница.
Може
би черпят
сведения от
така
наречената
"Солунска
легенда”,
озаглавена
"Слово Кирила
славенца
солунского
философа
бугарскаг".
Или от "Проложното
житие на
св.Кирила".
Или- от един
препис от XIII
столетие в
Берлинската
кралска
библиотека.
дето Кирил е
учител на
славянския
народ, сиреч
на
българския, и
службените
книги, преведени
от Кирила, са
български.
Или от
Бориловия
синодикт от 1211
г. /Рък. в
Народ.библ, в
София, № 432, л.201/.
Или
от/старата
служба на
св.Кирила
/ръкопис в
някогашната
българска
митрополия в
Скопие/, /по
препис от XIII
век, където
четем как Кирил
бива пратен
от св. Духа
-"книгами
блъгарскъми ѫзики убогатити”.
Навсякъде
солунските
братя се
славят като
български
учители. От
новогръцката
литература
заслужава
особено
внампение
книгата на
известния
гръцки
писател
Атанаси Пароски.
Книгата е
написана
през 1795 г.,
печатана е в
Лайпциг
през1805 г.
Препечатвана
е била и в
Атина през 1850г.
Писателят
Атанаси
Пароски
помества
похвала за
град Солун: "Към
пресветлия
гр.Солун,
който роди
богопосните
и
равноапостолни
проповедници
на България,
Кирил и
Методий,
Политически
стихове: От
старини още
ти си
най-честит,
граде Солуне,
защото си
неоценимо
отечество на
новите
апостоли.
Всички
градове,
които иначе
стоят високо,
ти ги
надмина. А
туй найлесно
доказва сега
появилата се
чудна и незнайна
чужда
история. Ето
защо заради
твоя Кирил и
брата му теб
се предлага
благодарност
от всички
български
пламена."
Може
би:черпят
сведения из
"Проложното
житие на
св.Климента"
от известния
гръцки канонист,
заместника
на Теофнлакт,
охридския
архиехископ
Димитрий
Хоматиан?
"Българите,
като
преминали с
голяма
войска,
Дунава -
казва
Хоматиан, -
завладели
всички
съседни
земи,.. и
голяма част
от Македония
и Тесалия..."
За Климент той
отбелязва:
"Климент бе
поставен на
епископския
престол, що
държеше
целия Илирик
и земята на
българския
народ."
Охридският
архиепископ
Димитрий
Хоматиан се
именувал
"пастир на
българите". В
един
стихотворен
.надпис на
гръцки език
върху
Христовата старинна
икона в
охридската
църква "Св.Богородица"
св.Климент,
достойният
проапостоли.
Всички
градове,
които иначе
стоят високо,
ти ги
надмина. А
туй най лесно
доказва сега
появилата се
чудна и
незнайна
чужда история.
Ето защо
заради твоя
Кирил и брата
му теб се
предлага
благодарност
от всички български
пламена."
Може
би:черпят
сведения из
"Проложното
житие на
св.Климента"
от известния
гръцки канонист,
заместника
на Теофнлакт,
охридския
архиехископ
Димитрий
Хоматиан?
"Българите,
като
преминали с
голяма войска,
Дунава -
казва
Хоматиан, -
завладели всички
съседни
земи,.. и
голяма част
от Македония
и Тесалия..."
За Климентой
отбелязва: "Климент
бе поставен
на
епископския
престол, що
държеше
целия Илирик
и земята на
българския
народ."
Охридският
архиепископ
Димитрий
Хоматиан се
именувал
"пастир на
българите". В
един
стихотворен
.надпис на
гръцки език
върху Христовата
старинна
икона в
охридската църква
"Св.Богородица"
св.Климент,
достойният
продължител
на
Теофилакт.,
се обръща
така:
"Украсата/рамката,
обковата// на иконата
ти, о
украсителю
на с вета, е от
Димитрия
/Хоматиана/,
архипастир
на
българите."
Че
негръцкият
книжовен
език бил
българcки,
узнаваме от
един отговор
на самия Димитрий
Хоматиан до
сръбския
крал Стефан
Радославъ /1228-1234/
но канонични
въпроси. Защо
е отговорът
на гръцки,
ето обяснението
на Хоматиан:
"А ние,..като
приехме
твоите
въпроси, ще
отговорим на
всеки един от
тях, като се
съгласуваме
с учението на
светинее
наши отци и с
писаните и
неписани
обичаи на
църквата, но
не според
нашия
художествен език,
а По
обикновената
проста и
прозаична реч,
та по тоя
начин да се
разбере
добре писаното,
защото с
недостатъчно
знание, особено
на български
език, не може
да се тълкува
или говори,
като се
изхожда от
логиката."
И за
Димитрия
Хоматиана
понятията
"македонски
словени",
"македонци",
"старомакедонски
йазик",
"старомакедонска
книжнина" санепознати.
За
Хоматиана
Македония е
българска
земя,
славяните в
Македония са българи
и езикът им е
български.
Тогава
може би
черпят
сведения от
Житието на
св. Димитрня
Солунски? Ето
една извадка
от главата, в
която се
говори за
военните
планове на
българските
вождове
Мавър и Кубер
против гр.
Солун: "Както
знаете, о
христолюбци,
в поранешните
разкази ние
изложихме за
славяните,
т.е. за Хацона
и за
аварите,.как
те, като
опустошиха,
току-речи,
целия Клирик
или неговите
области,
искам да
кажа, двете
Панонии,
както и двете
Дакии,
Дардания,
Мизия,
Превалитана,
Родопа и
всичките
области, а
още и Тракия
до Дългите
стени
на-Византия и
другите
градове и
владения,
"лепиха
цялото тамошно
население и
го заведоха
край Дунава в
Панония,
главен град
на която
област
някога беше
прочутият
Срем; в тая
област
именно, реченият
хаган посели
целия пленен
народ като
нему
подчинен.
Оттогава
това
население, като
се смесило с
българите и
аварите и
други народи,
народило
деца мелези и
станало народ
многоброен и
обширен...
Като минаха
около 60 и
повече
години... и
хаганът на
аварите,като
ги смяташе за
особен
народ.... постави
им княз та-ка
наречения
Кубер...\
Този
последният,
като взе
цялото
ромейско население,
заедно с
други
народи...
въстанаха и
се отцепиха
от хагана...
Найсетне
Кубер, като
победи, мина
с целия си
народ нашите
краища и зае
керамийския
лагер. Като cе настаниха
там, те
предявиха
права за
градовете на
своите бащи,
толкова
повече, дето
бяха запазили
православната
вяра. Едни
поискаха
нашия град
Солун,
закрилян пък
от мъченика
/св.Димитрия/,
други
честития
царствен град,
трети пък
останалите
градове на
Тракия...
Тогава той
/Кубер/
изпрати до
скиптродържеза
да иска да
преговаря с
него с цел да
остане там с
народа си,
като искаше
да се заповяда
на племето
дрогувити,
живущо
недалече, да
му доставя хр'ани
в изобилие,
което и
стана. Никъде
няма ни
помен, ни
следа от
някакви
"македонски
словени" и
"македонци".
През
VII в., когато
прабългарската
дружина на Аспарух
бе се
настанила *в
Мизия, една
внушителна
прабългарска
дружина,
начело с Кубер,
дошла от Пан
ония, се
заселва в
сърцето на Македония.
Тя държи в
покорност околните
славянски
племена и
разпространява
името
българи в
Македония.
Мнението на историците
по въпроса за
това
Куберово събитие
е единодушно.
Колебанията,
доколкото ги
има, се
отнасят към
времето кога
е старало то.
Ст.Станоевич,
Н. Милев го
определят
между 670 и 675
година. А
Гецлер,
Нидерле,
Успенски
същото
събитие
отнасят към
първата.половина
на VII век през
царуването
на Ираклий.
Но нито един
от тези
познавачи на
Византия и на
южните
славяни не
подхвърля на
съмнение
българския
характер на
Куберовата
дружина и
нито един
оттези
изследвани
на Византия и
на южните
славяни дори
не намеква,
че едновременно
с българите е
живял
някакъв си
отделен от
българите
народ, под
името македонци.
Ако
Мизия е
изгревът на
първата
езическа държава
и столицата
Плиска -
рожба на
българското
първо
царство,
родено в бурите,
Македония е
българската
църква на
славянската
изява и Солун
град е люлка
и съдба на
българската
азбука и
писменост
свещена. Световноизвестният
учен и
философ
Тодор Павлов
пише:"Бумерангът,
който
Византия отправи
срещу
германо-катепическите
и римските своисъпернвдди
се върна
назад и се
обърна срещу
нея; езикът и
писмеността
на Кирил и Методий
чрез техните
ученици
Климент и Наум
станаха
официален
език и
писменост на
българската
държава,
народност,
църква, култура
и ускориха
всемерно
понататъшната
консолидация
и развитие
както на
самата
българска
народност,
така и на
българската
държава,
църква,
култура."
Съдът
на времето е
казал своята
желязна дума
за епохалния
подвиг на
Ккрил и
Методий. Този
съд не може
да се отмени.
Съдницата
история чрез
тях е
отворила просторите
си на
българската
орис и съхранила
навеки за
светлите
бъдещи
потомства тяхната
велика
епопея.
Родени в
Солун, где водите
на Вардара
шумят по
бреговете на
Егея, расли
под тревожни
небеса,
когато са
били обсебвани
олтарите от
литургии и
молитви на
три езика,
поели кръста
на
безмилостна
Голгота, в
Рим братята
Кирил и
Методий, в
тоя град на
всемогъщите
папи, .се
обръщат към
бога на
български
език.
Треперила е
ледената тишина,
заключена в
.мъртвешките
стени на
храма.
Отеквал е
плачът на
раждане
съдбовно.
България
чрез Кирил и
Методий е
възвестила
зората на
славянската
цивилизация.
Но
ето днес,
след хиляда и
сто години, в
потайна доба,
еничарски
ръце са
влезнали в
летописа на
България и
искат да
.откраднат
тази непреходна
светлина от
българската
земя.
Смътно
време земята
притиска.
Тревожна боязън
вледенява
жилите на цар
Петър..
Някакъв си
духовник
дързък, по
име Богомил,
внезапно се
явява на
сцената на
историята,
прелетява
като
разбунен
метеор,
запалва с
пламъци небето
на България и
разлюлява из
основи фарисейската
византийска
църква. Кой е
този
духовник?
Историята е в
невъзможност
да бъде
пощедра, твърде
пестеливи
данни
обвързват
ръцете й. Принудена
е да бъде
предпазлива.
Поп Богомил.
История.
Движение.
Учение. Биография.
Изключителна
историческа
личност без
биография. Но
той е бил тук,
на тази земя.
Живял е
тук,/под туй
небе. Гласът
му се е нгосил
тук.
Действителен
е той. А не
образ, внушение
на странно
въображение,
а не създание
рагорестно
страдание.
Съмненията,
че поп
Богомил е
измислена
личност, от
науката са
изоставени.
Свидетели за
съществуването
му са двата
необорими
паметника:
презвитер
Козма /Х в./ и
цар Бори/! /1207-1218/.
Беседата на презвитер
Козма и
Синодикът на
цар Борил. В Беседата
на презвитер
Козма се
казва: "Случи
се в годините
на правоверния
цар Петър в
българската
земя да се
яви поп на
име Богомил,
а по-точно
казано -
Богунемил,
който пръв
започва да
проповядва
ерес в българската
земя..."
В
Сннодика на
цар Борил се
казва:
"Тркпроклетата
и богоомразната
богомилска
ерес, чийто
началник тогава
бил
свернейшият
поп Богомил
заедно със
своите
ученици". Но в
беседата си
презвитер
Козма, след
като изрежда,
че
богомилите
били "по-лоши
от глухите и
немите идоли,
полоши от
бесовете, евреите
и неверните",
че "заповядват
на всеки роб
да не работи
на своя
господар" и
прочие, ясно
посочва, че
поп Богомил
се е явил в
българската
земя и че
тази ерес се
проповядвала
в българската
земя. Но в
Синодика на
цар Борил е изречена
точно
обозначена
анатема и не
за някой си
незнаен
богомил, а за
началника на
богомилите,
"за поп
Богомил,
който
възприе при
Петър, българския
цар,
манихейската
ерес и я разпространи
в
българската
земя".
Беседата на презвитер
Козма е
страстна
класова
изява в
защита на
земната
власт и
властниците
е твърдението,
че "царете и
болярите са
сътворени от
бога," че "ако
някой учи
другояче, дори
ангел да
бъде, да бъде
проклет
според апостолското
писмо".
Синоднкът на
цар Борил е ярка
класова
изява в
защита на
царската власт
от
"трипроклетата
и
богоомразната
богомилска
ерес". В
Беседата се
казва:
"Покорявайте
се навсеки
човек заради
господа, било
на царя като
човек с
най-голяма
власт, било
на човеци
като такива,
които са
изпратени от
него.."
"...
Всеки човек
да се
покорява на
властниците.
Няма
властници,
които да не
са от бога,
защото
властниците
са създадени
от бога," Но
Синодикът на
цар Борил
преди всичко
е документ на
български
цар за български
духовник, "за
поп Богомил,
който възприе
при Петър,
българския
цар,
манихейската
ерес и я
разпространи
в
българската
земя", за
"трипроклетата
богоомразна
богомилска
ерес, чийто
началник
тогава бил
сквернейшият
поп Богомил
заедно със
своите ученици".
В Синодика на
цар Борил се
посочват
като главни
"сеячи на
безчестното"
тринадесет
изтъкнати
теореткци-богомили
от кръга на "съвършените".
В двете
анатеми 77 и 78,
без да се
споменава някое
по-точно
определение,
се
споменават:
Александър Ковач,
Авдин, Фотин А.
Фригий,
Мойсей
богомилът,
Петър
Кападокийски,
средечки
дедец, Лука и.
Манделей
Родоболски. В
анатема 111
заедно с поп
Богомил се
проклинат
някой си
Тодор Добри,
Стефан
Василий и
Петър. Срещу
тези учсдици
и последователи
на поп
Богомил е
било повдигната
тежко
обвинение и
отправена
анатемата на
българското
черковно
съдилище в Търновград.
Беседата
на презвитер
Козма и
Синодикът на
цар Борил са
живата вода,
която известява
за опасната
поява на
"трипроклетата
и богоомразна
богомилска
ерес". Нещо
повече.
Антибогомидската
Беседа на
презвитер Козма
е
най-достоверен
исторически
извор за
богомилството.
Може да се
съжалява, че
в Беседата
едностранчиво
е показана
богомилската
идеология.
Може да се
изброяват с
право или без
право доводи
и аргументи
с
цел да се
обвиняват
или
оправдават
възгледите
на презвитер
Козма. Може
да се търсят и
причините за
злъчната му
писмена
борба срещу
смелото учение
на
богомилите.
Върху много
нещо може да
се спори.
Много нещо
може и да се
оспорва и
оборва. Обаче
има нещо,
което не
подлежи на
съмнение:
това са
данните,
които
българският
писател
съобщава за
появата па
новата ерес.
Независимо
от тревогата
на Козма, че
се е случило
"в
българската
земя да се
яви поп на
име Богомил" -
тези данни са
език на
истината. С
пределна
категоричност
те сочат, че
новата ерес е
едно
оригинално измерение,
изградено на
българска
земя, и че българският
духовник поп
Богомил е родоначалникът
и главен
разпространител
на тази нова
ерес. За поп
Богомил,, за
богомилството,
за
значението и
ролята на
богомилската
идеология
революционната
социална
мисъл е
определила
възвишени
страници на
историята.
Това високо
българско
явление по
силата на
своята
етична
чистота е
завладявало умовете на
противниците
и, ги е принуждавало
на
благоговение
пред
жертвената
пепел на
кладите. За
това
световно
събитие се е
писало, пише
се и ще се
пише. За него
и съчинителите
на така
наречената
"Историйа на
македонскиот
народ"
казват:
"Богомилството
во
Македонийа
за прв пат се
пойавило
кога на чело
на
бугарската
држава стоел
царот Петар,
иако
предЗиаци за
него имало и
порано. Од
ова време не
ее зачувани
никакви
богомилски
книги кои,
според известуваньето
од други
автори, ги
имало доста.
За пойаата на
богомилството,
за суштината
на ова
движенье и епично
се знае
главно од
делата ито ги
напишале
противниците
на
богомилите,
како и од апокрините
книги
напишани в о
подоцнежниот
период.
Основен
извор за
понавелото
богомилско
движение во Х
век е
Беседата
против богомилите-од
Презвитер
Козма, Какоо
заштитник на
интересите
на
бугарската
црква, Козма
го напишвал
ова дело со
цел да ги
разобличи
богомилите,
да го осуди
пианото
движение и да
ги отргне
масите од
нив, да не
станат
"еретици" –
богомили. Во
Беседата
против богомилите
Козма
истакнува
дека прв учител
и
разпространувач
на
богомилството
бил попот
Богомил. "Се
случи во
години на
правоверниот
цар Петар –
вели Козма -
во бугарската
земйа да се
пойави поп по
име Богомил,
а поточно
кажано
Богонемил,
кой почна да
проповеда
ерес".
Поради
оскудни
изворни
податоци
тешко е да се
каже нещо
повеке за
првиот
распространувач
на
богомилското
ученье.
Сепак, во науката
нема никакво
сомневанъе
за постоенъето
/същуствуването/
на поп Богомил.
Той сигурно
му припагъал
на нижиот
клир, бил во
допир со
масите и
затоа мислел
како нив.
Бидейки го
знаел многу добро
ученьето -на
Христъ, кое
го
проповедала
официйалната
црква, той
под влийание
на старите
ученьа,
павликийанството
и
масилийанството,
можел да
оформи такво
учение што
одговарало
на
стремежите
на
потиснатиот
народ.
Во
кои области
се пойавило
богомилството
тешко е точно
да се каже. Во
науката
преовладува
гледиштето
дека
богомилското
движенье за
првпат' се
пойавило во
Македонийа,
бидейки таму
населението
най-тешко го
чув-ствувало
феудалниот и
политичко-духовниот
гнет. За пойавата
на
богомилството
во
Македонийа
има вести во
Пространото
Климентово
житие, од кое
се дозкава,
дека, по
свойата смрт,
Климент како
светец се
ангажирал да
йа избрка лошата
ерес од
Македонка,
што се ширела
мегьународот.
Во една стара
икона во
Охридската црква
св.Богородица
и Наум е
представен
како
светец-борец,
кой се борел
против
богомилите.
От
содржината
на текстот на
Дечанскиот
Синодик,
составен
подоцна, исто
така се дознава
дека
богомилското
движенье се
пойавило во
"Македонийа
бугарска" и
Тракийа.
За
попот
Богомил, како
учител на
богомилското
ученье, е
зачувана и
една легенда
мегьу населението
од селата во
планината
Бабана.
Според името
на планината,
подоцна
богомилите
ги викало
уште и
бабуни.
Легендата
укажува дека
поп Богомил
бил роден во
селото Богомила,
каде што
живеел и
умрел, а
гробот ме ее наогьал
до самото
село во т.н.
"црквиште"
/"Параклиште"/,
изградено во
земната, кое
на богомилите
им служело
како
молитвен дом.
Свое
скривалиште
богомилите
имало и в о пештерата
до селото
Яежилово.
Иако овие податоци
не наогьаат
потврда во
нишаните извори,
тис сенак
укажуваат
дока
богомилстпото
можело да се
пойави и
разпространи
найпрвпнт во
овие
македонские
краишта.
Впрочем, самото
име на
с.Богомила и
на планината
а Бабуна
говорат за
зародуваньето
и действуваньето
на
богомилите
во
Македонийа.
Оформено
како ученье и
движенье во
условни кога
во
Македонийа
се сета /цяла/
тежина се
наложила
феудалната
експлоатацийа,
кога христийанската
религийа се
уште
насекадене
господарела,
зашто дел од
македонското
население
продолжувало да ги
одржува
йазичните
/езически/
обреди, богомилството
претставувало
нова и оригинална
пойава, макар
што доста
елементи усвоило
од постарите
ученьа,
павликийанството
и
масалийанството.
Овие ученьа
во Македонийа
биле ширени
од страна на
колопистите
кои
византийските
императори
ги населиле
од Мала
Азийа, со цел
да йа
ризбийат компактността
на
Македонските
Словени."
Неистината
е зъл
съветник.
Враг е
неточното
понятие.
Съчинителите
на така
наречената
"Историйа на
македонскиот
народ" в
изложението
си за
богомилството
са допуснали
сериозна
мислювна
неуравновесеност.
Първо, съчинителите
казват:
"Богомилството
во Македонийа
за првпат се
пойавило
кога на чело
на бугарската
држава стоел
царот Петар."
Обаче не е
ясно под
понятието
"Македонийа"
какво именно те
разбират. Ако
под
понятието
"Македонийа"
разбират не
географска
област, а
отделна
територия с
отделен
народ, то
нищо не ги принуждавало
да определят
времето на
появата на
богомилството
не с
царуването
на цар Петър,
който
"начело на
бугарската
држава стоел",
а с
царуването
на съответен
владетел, който
по това време
е стоял, да
речем, "начело
на сръбската
държава" или
"начело на
гръцката
държава", или
начело на
някоя си
друга
държава. Ако
с това искат
да кажат, че покрай
българската
държава по
време на появата
на
богомилството
е
съществувала
Македония
като отделна
държава, те
са били задължени
да въоръжат
понятията си
с точност. Ако
под
понятието
"Македония“,
разбират Македония.
като
географска
област.,
каквито са Тракия,
Мизия,
Добруджа и
други
области на България,
то от втората
част на
изречението
"кога на чело
на
бугарската
држава стоел
царот Петар"
думата
"бугарската"
трябва да се
премахне и да
стане "кога
на чело на државата
стоел царот
Петар".
Защото синът
на българския
цар Симеон,
цар Петър, е
български
цар, а
Македония,
една от
основните
области на
българската
територия, е
съставна част
от
българската
държава. И
затова
Презвитер
Козма в
Беседата си
съобщава, че
новата ерес
бе
проповядва в
българската
земя. И затова
и Синодикът
на цар Борил
съобщава, че тази
ерес се
разпространявала
в българската
земя. И
затова и
"текстот на
Дечанскиот Синодик,
составен
подоцна"
точно
определя
мястото на
появата на
богомилството.
Там' се казва,
че
"богомилското
движение се
появило во
Македонййа
бугарска".
Това, което е ясно
дори и за
съставителя
на "текстот
на Дечанскиот
Синодик", че
Македония е
българска,
тък-мо това е
обаче неясно
за съчинителите
на така
наречената
"Историйа на
македонскиот
народ". Те
искат да
бъдат и там,
където не са.
Нещо повече. Те сеят
внушения, в
които
вярваме, че и
те самите не
вярват, именно,
че в епохата
на
Средновековието
е съществувал
отделел
македонски
народ и отделна
македонска
държава,
различни от
българския
народ и от
българската
държава. И че
богомилското
движение е
някакво
македонско
явление, и че
пои Богомил е
македонец.
Хората са
податливи на
внушения. На
едно от тези
внушения се
поддал и
Д.Мандич в
книгата си
"Богомилска
църква на.
босненските
християни".
Добрият
познавач на
богомилското
учение в
Босна е
допуснал
лото
познаване на фактите,
когато
определя поп
Йеремия, старобългарския
писател,
автор на
някои
апокрифи,
като
македонец.
Убедеността
на Мандич, че
поп Йеремия е
роден в
Македония, не
е от значение.
Според нас
съществува
вероятност
поп Йеремия,
да не е роден
в Македония.
Важно е,
разбира се,
точно да се
установи
мястото на
рождението
на един
писател от
вида на поп
Йеремия.
Лутаниците и
колебанията
са известни на
историята.,
По-важно е
обаче, че
един
изследвач
като Д.Мавдич
е допуснал едно
сериозно
неразбиране
на понятието
Македония. За
всички
историци и
изследзачи жителите
на Македония по
време па
появата па
богомилите
са българи.
Върху
схващането
на Д. Макдич,
че поп Йеремия, защото
е роден в
Македония, е
македонец,
решително
"са оказали
влияние съчинителите
на така
наречената
"Историйа на
македонокиот
народ", на
които
отраста им е
отнела разсъдъка, а
национализмът
ги лишава от
всякакъв реализъм.
Второ,
съчинителите
казват: "За
попот Богомил,
како учител
на
богомилското
ученье, е
зачувана и
една легенда,
мегьу
населението
от селата во
планината
Бабуна»
Според името
на планината
подоцна
богомилите
ги викале уште
и бабуни.
Легендата
укажува дека
поп Богомил
бил роден во
селото
Богомила,
каде што
живеел и
умрел, а
гробот му се
наогьал/:"до самото
село во т. н.
"црквиште"/"Параклиште"/,
изградено во
земейата, кое
на
богомилите им
служело како
молитвен
дом». Свое
скривалиште
богомилите
имале и во
пештерата до
селото
Нежилово.
Иако озие
податоци не наогьаат
потврда во
пишаните
извори, тие
сепак
укажуваат
дека
богомилството
можело да се
пойави н
распространи
най-првнн во
овие
македонски
крашпта.
Впрочем,
самото име на
с.Богомил, а и
на планината
Бабуна
говорат за
зародуваньето
и
действуваньето
на
богомилите
во
Македонийа."
Легендата
е приятел на
литературата,
но враг на
историята.
Към
легендата
прибягват и писатели,
и историци.
Писателите
прибягват
към
легендата,
когато искат
да доловят дъха
на миналото
или когато
под форма на
миналото
искат да
покажат настоящето.
Легендата е
богатство на
художествено
изказване.
Историците
обаче прибягват
към
легендата
или когато от
съствуват
исторически
извори, или
когато
присъствието
на
исторически
извори не е
желателно.
Фактът, че
съчинителите
се позовават
на някаква си
легенда за
поп Богомил
при наличието
на огромната
литература
за богомилското
учение, по
принцип
твърде зле
говори за
доброто
намерение на
съчинителите
относно
мястото,
появата,
значение и
ролята на богомилството.
Що за
аргументи са,
че "легендата
укажува дека
поп Богомил
бил роден в о
селото Богомила"
или "иако
овие
податоци не
наогьаат
потвърда во
пишаните
извори, тие
сепак докажуваат
дека
богомилството
можело да се пойави
и
распространи
най-првин во
овне македонски
краишта", или
"самото име
на с.Богомила
и на
планината
Бабуна
говорат за
зародуваньето
и
действуваньето
на
богомилите во
Македонийа".
Съчинителите,
съобщавайки
за легендата,
обаче не
съобщават
как се наричало
селото, преди
да се роди
поп Богомил.
Ако се е
наричало
Богомила, то
това значи, че
селото
Богомила е
съществувало
като село Богомила
и преди
раждането на
поп Богомил. Ако
данните, на
които указва
легендата, не
намират
потвърждение
в писмените
извори, тогава
как тези
данни "сепак
укажуваат
дека
богомилството
можело, да се
койави и распространи
найнрвин во
македонските
краишта".
Легендата е
поколебала
сигурността
на съчинителите
за точното
място на
появата на
богомилите.
Те твърдяха,
че
"Богомилството
в
Македоннйаза
прв пат се
пойавнло
кога на чело
на
бугарската
држава стоел
царот Петар", а
сега твърдят,
че"богомилството
можело да се
пойави и
распространи
найпрвнн во
македонските
краишта". Кое
е точно от
тези две твърдения?
"Се
пойавило",
значи
сугутлюст, а
"можело да се
пойави" не
значи, че "се
пойавило".
Едното
означава
сигурност, а
другото
несигурност.
Едното е
точно. Двете
не могат да
бъдат точни.
След като
данните от
запазилата
се легенда се
приемат за
достоверни
исторически
доказателства,
съчиниталпти
обобщават, че
"самото име
па с.Богомила
и па
планината
Бабуна
говорат за
зародуваньето
и
действуваньето
на
богомилите
во Македонийа".
Може ли да
бъде
посрещната с
доверие, една
аргументация
от рода на
тази, в която
името на село
Богомила се
взема като
доказателство,
че "поп
Богомил бил
роден во селото
Богомила,
каде што
живеел н
умрел, а гроб
от му се
наогьал до
самото село
во т.н. "црквиште"
/"Параклиште"/..."
Високото
родолгобие,
изграждано
върху антивизантийска
целеустременост,
откриваше
една от
нравствените
особености на
богомилската
идеология.
Отношението
към земните
владетели
показваше
сложното
развитие на
богомилските
идеи и че те
са в битка не
само за
социална
правда, но и
за
прогонване
на всеки чужд
.завоевател,
за създаване
на
свободната
българска
държава.
Смелата
богомилска
мисъл въоръжаваше
в значителна
степен с
определено ново
съдържание
съзнанието
ка
средновековна
България.
Тази мисъл,
изявена чрез
Кнрило-Методиева
азбука и
писменост,
разпространяваше
знания за
произхода на
вселената и човека,
за крайната
участ на
света и на
човечеството.
Ако
апокривите,
създадени от
богомилите,
се намираха в
"Списъка на
забранени
книги", то
възгледите
на тези
дръзки
духовни двигатели,
с
богатството
в идейно к
сюжетно отношение,
трайно
налагаха
своето
влияние върху
българската
средновековна
книжнина и
просвета.
Неизмеримо е
значението
на богомилите
за България.
Малко са
народите в
света, които
са могли да
отбележат в
своето духовно
съществуване
явление,
подобно на
богомилетвото.
Кирил и
Методий
откриха
пътищата към
Ренесанса,
богомилите
поведоха по
тези/ пътища
България към
по-добър и
по-справедлив
живот. Пет
неравни
столетия от
историята на
южните
славяни чрез
богомилското
движение са в
непрекъсната
връзка с историята
на България.
Появата, на
богомилите
отъждестви
названието
българи с понятието
еретици.
Европейската
цивилизация
прие в своето
летоброене
българите с
неизвестно
дотогава
определение
еретици и
определи
родината им
България
като земя на
еретици. В
богомилската
идеология,
воюват две
противоположни
начала:
едното -
религиозна
мистика, аскетизъм,
примирение
към неволите
на земния живот,
другото -
революционно,
бойко,
действено. Отрекли
земните
блага като
"ръжда на
душата,",
построили
живота на
своята
община върху високи
етични
принципи,
богомилите бяха
непримирими
срещу
фарисейския морал
на църквата,
срещу
болярския
гнет на феодалното
общество,
срещу
социалните
неправди и
кървавите
войни.
Революционната
мощ на
богомилокото
учение
извикваше и у
най-сериозните
неприятели
на поп
Богомил
уважение.
Излязъл из
недрата на
народа,
разбрал
същината на неговите
страдания и
надежди, поп
Богомил превърна
в стройна
система
оригиналното
социално
ялление,
родено на
българска
земя. Единодушно
е мнението на
признати
изследвачи на
богомилството,
че България е
родината на
тази ерес и
че
Македония',
една от трите
основни
територии,
които
чертаели
границата на държавата,
е била живата
трибуна, от
която великнят-български
свещеник
заедно със своите
верни
последователи
е
проповядвал
новото
учение. Учени
като
французите
Анри Пюеш и
А.Баян, чиито
авторитетни
изследвания
отдавна
принадлежат
на науката;
учени като
немците
А.Шмаус,
А.Борст и
особено Ернс
Вернер', ерудирания
историк-марксист,
който със силата
на
убедителни
аргументи
доказва, че богомилската
идеология е
упражнила
дълбоко
влияние
върху
ересите ка
катари и
албигойци;
учели като
съветския
историк
академик .Н.С.
Державни,
които
обосновава
своето
научно становнще
върху
обстоятелството,
че богомнлството
е израз ка
определен
протест на селските
маси срещу
феодалния
гнет; учени като
френския
учен
А.Донден,
който
изяснява
потеклото и
структурата
на
богомилството
и определя
влиянието му
върху
учението на катарите
в Италия;
учени, за
които
историята представлява
интернационална
съкровищница
на
национални
явления
всичките са
освободени
от каквито и
да било
колебания по
отношение на
етническата
форма на
богомилското
учение. За
тях
етническата
форма на
богомилското
учение е
българска.
Нещо повече.
Даже и противниците
на
богомилите,
когато са менявалн
названието
си, не са
оспорвали
българския
им характер.
Световнопризнатият
български
богомиловед
проф. Димитър
Ангелов ни дава
цялостна
представа за
богомилското
учение. В
капиталната
си книга
"Богомплството
в България",
след като е
засегнал
най-значимите
произведения
в световната
литература
за
богомилите,
подчертава
че "литературата
върху
богомилстзотое
значителна и
че са налице
голям брой
изследвания
във връзка с
неговия
произход,
същност и
история.
Сериозни
постижения
отбелязват
вече опитите
да се
разгледа и
прецени
богомилството
от марксическо
гледище.
Независимо
от това обаче
остават
недостатъчно
пълно
изяснени или
изобщо незасегнати
редица
проблеми
около появата
па това
голямо
религиозно-социално
учение, около
неговия
характер н
историческо развитие.
Все още
липсва преди
всичко едно обстойно
разглеждане
на
обществено-икономическата
обстановка в
средновековна
България
през Х-Х11 век,
която е
обусловила
създаването
на богомилството
и в
зависимост
от чието развитие
и изменение в
течение на
няколко столетия
се е
развивала е
изменяла и
богомилската
идеология.
Като извод
той пише : "...
богомилството
излиза вън от
рамките на
едно чисто
българско
явление н
получава
много по-широка,
общоевропейска
значимост.
Проникналя
вън от
границите ка
нашата
страна, богомилските
проповеди
дават силен
тласък за
развитието
на
религиозната,
и социална
мисъл в
средновековна
Европа и
подготовят
съзнанието
па хората за
борба срещу
господството
на
всесилната
през ХII-ХIV век
католическа
църква."
Съдът
на времето е
казал своята
отговорна дума
за поп
Богомил. Този
съд не може
да се отмени.
Пет
кръстоносни
похода
тръгнаха да угасят
гласа на тази
нова вяра.
Поп
Богомилстова
е първат
социална
съвест на
България.
Живял
вероятно към
края на IX и първата
половина на Х
в., той запали
в робската
тъма факела
на правдата и
разлюля устоите
на един
неравен свят.
Богомилството
- това е
историческата
истина,
облечена в религиозни
обреди
Богомилството
- това е българската
форма
на
преддверието
към
буржоазно-демократическа
революция.
Богомилите -
това са лъчезарните
комунари на
България. Но
ето днес в
потайна доба
енкчарски
ръце са
влезнали в
летописа на
страната ни и
искат да
откраднат
тази свещена
съвест от
българската
земя.
Самуиловата
държава,
създадена в 969
година, продължила
българската
държавна
традиция и се
явила
организирана
опора на
болярския
народ срещу
завоевателната
политика на
Византия. В 852
година княз
Борис I /852-889/,
покръс.тителят,
бе изпратил п
град Майлц
при Людвига
Немски
български,
посланик, както
съобщава
западният
летописец
Рудолф
Фулденски, за
да го уведоми
за
възкачването
му на
българския
престол и за
желанието му
за
продължение
на
договорните
споразумения
за мир и
сътрудничество.
Сто двадесет
н една години
покъсно, в 973 год., цар
Самуил, царят
на българите,
изпраща
български
посланици в
немския град
Кведлинбург
да посетят на
Възкресение
Христово западния
император,
могъщия
немски владетел
Отон I.
Членовете на
пратеничеството
нмали задача
да съобщят на
император
Отон I, че
България
живее, макар
заграбена от
Византия
нейната
източна част,
че
държавникът на
България
Самуил държи
да продължат
мирните
отношения
между двете
страни, че е
желателен и
военен съюз
между тях.
Самуил, този
прозорлив самодържец
и стратег,
знае за
предишните дипломатически
общувалия
между двете
могъщи
държави на
Изток и Запад
- България и
Франкската
империя. И
затова както
княз Борис
Първи,
покръстителят,
така и той
сметнал да
даде
гласност и на
своето
дружелюбие, и
на съществуващата
България.
Върху
раменете на
Самуила
лежеше
съдбата на
българската
държава.
Очите му
много нощи не
знаеха сън.
Мислите му се
движеха
напред, по
поля и
планини
препускаше
коня да събира
войници, да открива
медни и
железни руди
за оръжие, да
зърне със
собствените
си очи мъката
и радостта на
народа..Той
виждаше и
вътре в
държавата, и
вън от нея.
Привлече към
себе си богомилите
еретици.
Свали ярема
на болярските
ангарии и
непосилните
данъци от
гърба на селяните.
Жесток бе
срещу тези,
които газеха
закона на
справедливостта
и подкопаваха
с
предателства
българската
държава. Пращаше
делегации,
свързваше
съюзи,
обезпечаваше
мирни връзки
и издигаше
престижа на България.
Известният
византийски
хронист от XI
век Йоан
Скилица, висш
сановник при
император Алексий
I Комнин /1081-1118/,
пише за
Самуила:
"Така Самуил
станал
самовластен
гостюдар на
цяла България.
Той,бил
войнствен
човек, който
никога не
знаел, покой
у и докато
ромейските войски
били заети,
той безнаказано
нахлувал във
всички
западни
области не
само в
Тракия, в
Македония и
земите около Солун..."
А поетът Йоан
Цецес,
известен с
учеността си
византиец от
XII в. /около 1110-1180/, ни
разказва
следното за
тоя
покорител на
Тракия и на
солунските
равнини, на бреговете
на Адриатика
и на
сръбското
княжество
Зета, на
Тесалия и
мощната
византийска
твърдина
Лариса: "От
планината
Пинд до полетата
на Лариса, от
Дирахион
/Драч/ до вратите,
на Цариград,
всички земи
на империята се
намираха в
ръцете на
българите,
докато славният
Василий не
постави
спирачка на могъществото
на този
народ."
Походът на
Василий.II към
Средец в 986 г. е
катастрофален
за империята.
Защото
Самуил е
роден войник,
той използува
всичко, и
тактиката на
засадите, и разрушаването
на крепости,
и при Траяновата
врата, н при
връщането на
Василий II към
Пловдив
българският
цар напада и
само благодарение
на
арменската
конница Василий
II успява да се
спаси. Почти
цялата войска
на
византийците
е избита или
пленена. Пълни
са с отчаяние
стиховете на
визанийския поет:
"Комитът
/Самуил/ се
появи при
залеза на
/император/
Никифор. Този
страшен
Тифон, символ
на
унищожителна
сила измежду
злодеите,
изгаря
всичко. Къде
е ревът на
твоята сила,
о вожд на
непобедимия.
Рим“.
Арабският историк
Ахъя
Антиохпйски,
съвременник
на цар
Самуила,
пише, че, "в
средата на
българската
земя" в Охрид
и в Средец се
е подела борба
за
освобождение
на България.
В
средновековния
български
превод на Хрониката
на
византийския
хронист от XII
век Йоан
Зонара се
казва
дослодно:
"Когато
узнаха за смъртта
на /император
Йоан/
Цимисхи,
българите
отново
въстанаха и
възложиха
властта в своята
страна на
четирима
братя: Давид,
Мойсей, Арон
и Самуил... тъй
като техният
царски род се
бе прекратил,
понеже от
синовете на цар
Петър бе
останал само
един, именно Роман,
който беше
скопец."
Французкият
историк д-р
Гюстав
Шльомберже,
за когото се
пише, че
Рзаема едно
от първите
места на
-най-голям
учен и
писател на
Фарнция през
последните
столетия,' в
тритомното
си
историческо съчинение:
"Византийска
епопея от
края па Х век,
определя
събитията по
изграждането
на
българското
царство от
Самуил като
грандиозни и
трагични
събития в
историята на
Европа.
Историкът
Гюстав
Шльомберже,
характеризирайки
императора
Василий II и
цар Самуил по
повод
войната,
започнала в 986 г.,'пише:
"Тази война
заля с кръв
цялото
царуване на
Василий II... с
пълно
спазване на
българското
царство...
Императорът
получи името
Булгароктон
/Българоубиец/,
а за Самуила
пише Гюстав Йльомберже:
"Един горд
български
цар от българските
планини в
Македония, който
обича
всеотдайно
свободата на
отечеството
си и е готов
да жертвува
за нея всичко."
Френският
летописец
Адемар
отбелязва, че
българският
цар Самуил е
паднал мъртъв
не в открито
сражение, а
"чрез
хитрост Василий
завладял
цялата му
земя".
Византийските
хронисти,
които са били
твърде
ревниви спрямо
царската
титла на своя
василевс,
употребяват
тази титла и
за
българския
цар; а което
трябва да се
подчертае,
наричали са
владетелите
на Западното
българско
царство царе
български.
Византийските
хронисти
Йоан Скилица
и Георги
Кедрин, като
говорят за
въстанието,
което
подигнали
четиримата
братя Давид,
Мойсей, Арон
и Самуил след
смъртта на
цар Петър в 969
година,
употребяват
думите българи,
България / а
не македонци
или Македония/.
Също така и
хронистът
Йоан Зонара,
пишейки за
въстанието,
употребява
думите
българи и
България.
Българската
патриаршия в
Преслав, след
настъпилите
военни
сътресения
през 969-972 година
/след смъртта
на цар Петър/,
когато
Източна
България
бива
завладявана
от византийския
император
Йоан Цимисхи,
патриарх
Дамян се
мести в
Дръстър /Силистра/,
оттам в
Средец
/София/ и
по-късно във
Воден,
Мъглен, Охрид
при Самуила.
Като описза
местоположението
на Охрид,
византийският
историк
Георги
Кедрнн казва:
"... гдето се
издигат и
палатите па
царете на България".
А принцесата
Ана Комнина,
дъщерята на
император
Алекснй I
Комнин, която
ни е оставила
обширно
историческо
повествование
за времето на
своя баща,
съобщава, че
варварският
език е
нарекъл
Лихпида
Охрид по името
на
българския
цар, наричан
първен Мокри,
а сетне
Самуил." Има
една
притурка към
Виенския
препис на
Скилицовата
хроника от. XIII
век, в която
се казва, че
император
Василий II след
победата си
над България
в 1018 година
"утвърдил
като
автономни и
българското
епископство",
сиреч
Охридската
българска
архиепископия.
Във всички
исторически
източници за
битката при
Беласица,
през 1014г. се
съобщава, че
това е било
битка между
византийски
войски, начело
с император
Василий II, и
българските
войски,
начело със
Самуил.
Заради
свирепото ослепяване
на 14. 000
/според
Кекавмен/ или
15 000 /според
Скплица/ пленени
българи
Василий II бил
наречен
"българоубиец".
След
покоряването
на България
от Византия
през 1018 г.
българският
патриарх получил
от Византия
титлата
"архиепископ
на цяла
България."
През 1018 година
пада убит при
Драч
българският
цар Владислав.
Василий II
Българоубиец
заема българската
лрестолнина
Охрид,
пленява
царицата и
царската
челяд. В 1019 год.
императорът
с грамоти
потвърждава
църковните
правдинн на' българската
Охридска
архиепископия.
С още две
грамоти се
прибавят
нови
правдини. Първата
грамота от
същия
император
започва със
следните
думи; "Много и
големи са
добрините, с
които
човеколюбивият
Бог е дарявал
през
различни
времена
нашето
царство“.